Вход

Потребител
Парола *
Запомни ме

Регистрация

Полетата маркирани със звезда (*) са задължителни.
Име
Потребител
Парола *
Повторете паролата *
Email *
Потвърдете имейл *

Защо да изберете нас?

Ние сме  нестандартни, креативни и достъпни; Важен за нас е всеки член – „Човекът при нас е уникат”;

Продължава

Какво правим ние?

Представляваме и защитаваме нашите членове; Посредници сме в преговорите с различни институции;

Продължава

Съдебна практика

 

Казус 1: Член 157 (1) ДФЕС (чл. 141 (1) ДЕО) установява принципа, че равен труд следва да се заплаща по един и същ начин. По смисъла на този чл. терминът „заплащане“ означава обичайната основа или минималната надница или заплата, или всяко друго възнаграждение, което работникът получава пряко или непряко от работодателя си във връзка със своята работа. Независимо от свободата на договаряне на трудово възнаграждение, работодателят не може да пренебрегва принципа за равно възнаграждение по чл. 243 КТ, възпроизведен и в нормата на чл. 14 ЗЗДискр., съгласно която работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд. Съгласно разпоредбата на чл. 14, ал. 3 ЗЗДискр., критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение са еднакви за всички работници и служители и се определят с колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, или с нормативно установените условия и ред за атестиране на служителите в държавната администрация без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗ Дискр.

 

Не е задължително при определението за еднакъв труд да е налице пълно съвпадение на извършваната дейност, умения и други характеристики, достатъчно е работниците да полагат сравним труд, не непременно идентичен, за да се приеме, че той съставлява еднакъв труд, за който им се дължи равно заплащане по смисъла на чл. 157 (1) ДФЕС.

 

Решение № 9 от 2.01.2013 г. по адм. д. № 9135/2012 г. на ВАС, VII о.

 

Член 157 (1) ДФЕС; чл. 141 (1) ДЕО; чл. 243 КТ; чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр.; чл. 14, ал. 1 и 3 ЗЗДискр.

 

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Агенцията за социално подпомагане, представлявана от изпълнителния директор, срещу Решение № 2966 от 04.06.2012 г. по адм. д. № 896/2012 г. на Административен съд София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу решение № 221/15.12.2011 г. на Комисията за защита от дискриминация. В касационната жалба се релевират оплаквания, които се квалифицират като такива за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3, АПК. Ответниците – Комисия за защита от дискриминация, М. С. Д. и Т. Ст. Ст., не взимат становище по основателността на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна.

 

Върховният административен съд, седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването. Разгледана по същество е неоснователна.
С обжалваното решение, АССГ е отхвърлил жалбата на Агенцията за социално подпомагане, представлявана от изпълнителния директор, срещу Решение № 221/15.12.2011 г. на Комисията за защита от дискриминация, с което е установено, че Агенцията за социално подпомагане, като работодател не е изпълнил задълженията си, произтичащи от чл. 14, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.) и е извършил дискриминация по отношение на М. С. Д. и Т. Ст. Ст., като на основание чл. 80, ал. 2 във връзка с чл. 80, ал. 1 ЗЗДискр. му е наложена „имуществена санкция“ в размер на 500 лв. Със същото решение на основание чл. 76, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. с оглед преустановяване на нарушението и вредните му последици, на касатора е предписано в тридесетдневен срок да изравни занапред индивидуалното основно трудово възнаграждение на М. С. Д., заемаща длъжността „социален работник“, с това на останалите Ӝ колеги, заемащи същата длъжност. Решаващият съд е приел, че Агенцията за социално подпомагане като работодател не е изпълнил изискванията на чл. 243 от Кодекса на труда и чл. 14 ЗЗДискр. за осигуряване на равно възнаграждение за еднакъв труд, тъй като на двете служителки М. С. Д. и Т. Ст. Ст. е определено значително по-ниско по размер основно трудово възнаграждение, отколкото на всички останали служители, назначени на същата длъжност. Крайният извод на АССГ е, че решение № 221/15.12.2011 г. на Комисията за защита от дискриминация е издадено от компетентния административен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и материалния закон, поради което не са налице основания за отмяната му.

 

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.
По делото няма спор за факти, поради което настоящият касационен състав възприема изцяло фактическата обстановка, приета за установена от първоинстанционния съд.
Член 157 (1) ДФЕС (стар 141 (1) ДЕО) установява принципа, че равен труд следва да се заплаща по един и същ начин. По смисъла на този чл. терминът „заплащане“ означава обичайната основа или минималната надница или заплата, или всяко друго възнаграждение, което работникът получава пряко или непряко от работодателя си във връзка със своята работа. От друга страна, независимо от свободата на договаряне на трудово възнаграждение, работодателят не може да пренебрегва принципа за равно възнаграждение по чл. 243 КТ, възпроизведен и в нормата на чл. 14 ЗЗДискр., съгласно която работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд. Най-сетне, съгласно разпоредбата на чл. 14, ал. 3 ЗЗДискр., критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение са еднакви за всички работници и служители и се определят с колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, или с нормативно установените условия и ред за атестиране на служителите в държавната администрация без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 същия закон.
В конкретния случай служителките М. С. Д. и Т. Ст. Ст., заемащи длъжността „социален работник“ в отдел „Закрила на детето“, са изпълнявали същите по обем и сложност задължения, както и останалите служители. Справяли са се с възложената им работа много добре и в никакъв случай не по-лошо от останалите служители на същата длъжност. Основните трудови възнаграждения на всички останали служители на същата длъжност „социален работник“ при идентични показатели с тези на М. С. Д. и Т. Ст. Ст., обаче са значително по-високи – в размер 453 лв. (379 лв. за ответниците). Следователно решаващият съд правилно е приел, че работодателят Агенцията за социално подпомагане не е изпълнил изискванията на чл. 14 ЗЗДискр. за осигуряване на равно възнаграждение за еднакъв труд, тъй като на двете служителки е определено значително по-ниско по размер основно трудово възнаграждение, отколкото на всички останали служители, назначени на същата длъжност.
При оценката дали работниците изпълняват еднакъв труд или труд с еднаква стойност, решаващият съд е извършил съпоставителен анализ на фактите и е отчел всички фактори, вкл. характерът на работата, щатните разписания, атестационните оценки на служителите за съответния период, условията на труд и др., поради което правилно е приел, че тези работници могат да бъдат разгледани като намиращи се в съпоставимо положение. Не е задължително при определението за еднакъв труд да е налице пълно съвпадение на извършваната дейност, умения и други характеристики (СЕО, дело Wiener Gebietskrankenkasse, решение от 11.05.1999 г.), достатъчно е работниците да полагат сравним труд, не непременно идентичен, за да се приеме, че той съставлява еднакъв труд, за който им се дължи равно заплащане по смисъла на чл. 157 (1) ДФЕС.
Неоснователни са касационните доводи, че към всички служители е подходено съобразно нормативните изисквания и разработените вътрешноведомствени актове, като наред с това при растежа на основното възнаграждение е отчетен стажът на служителите и техните атестации. Трудовият стаж е от значение за формиране на нетния размер на трудовото възнаграждение и не следва да влияе на основното трудово възнаграждение. От друга страна, след проведеното атестиране на М. С. Д. и Т. Ст. Ст., работодателят Агенцията за социално подпомагане не е изпълнил задължението по чл. 8, ал. 1 от ПМС № 46/26.02.2009 г. и не е увеличил индивидуалните им работни заплати, съобразно получените атестационни оценки. В този смисъл, първоинстанционният съд правилно е приел, изхождайки от нормата на чл. 9 ЗЗДискр. (разпределяща тежестта на доказване в производството за защита от дискриминация), че Агенцията за социално подпомагане не е ангажирала доказателства, че определеното на М. С. Д. и Т. Ст. Ст. основно трудово възнаграждение е функция от собствения им принос в общата работа или зависи от определено професионално отношение в изпълнение на служебните им функции. Работодателят не е доказал, че е извършил индивидуална оценка на работата на работниците, от която да следва, че трудът им не е равен или равностоен, и съответно не им се полага възнаграждение.
Доводите в касационната жалба, че Агенцията за социално подпомагане е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити към Министерство на труда и социалната политика и няма доходи от дейността си, са относими към предмета на правния спор.
По отношение на приложението на чл. 80, ал. 2 във връзка с чл. 80, ал. 1 ЗЗДискр. и чл. 76, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр., съдът приема, че АССГ не е допуснал нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Наказанието е определено в предвидения от чл. 80, ал. 2 във връзка с чл. 80, ал. 1 ЗЗДискр. размер (от 250 до 2500 лв.) и е индивидуализирано при общите правила по чл. 12 от Закона за административните нарушения и наказания и чл. 84, ал. 3 ЗЗДискр., като при отчитане на фактическите данни законосъобразно е определено наказание към минималния размер. При наличието на конкретни доказани факти и обстоятелства, действия в нарушение на чл. 14 ЗЗДискр., какъвто е случаят, АССГ правилно е приел, че комисията законосъобразно е упражнила правомощията си по чл. 76, ал. 1, т. 1 от същия закон, чрез даване на задължителни предписания с цел предотвратяване на предполагаема опасност от нарушения, единствено досежно индивидуалното основно трудово възнаграждение на М. С. Д., тъй като трудовото правоотношение с другия работник – Т. Ст. Ст. е прекратено на 18.10.2010 г.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,

 

РЕШИ:

 Оставя в сила Решение № 2966 от 04.06.2012 г. по адм. д. № 896/2012 г. на Административен съд София-град.
Решението е окончателно.

   

Международна дейност